СТАНОВИЩЕ ОТНОСНО ЗАКОНОПРОЕКТ ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА СЪДЕБНА ВЛАСТ

 

Сдружението на администрацията в органите на съдебната власт /САОСВ/ обединява служителите в органите на съдебната власт, в администрацията на Висшия съдебен съвет, на Инспектората към Висшия съдебен съвет и на Националния институт на правосъдието. 
И въпреки че е новоучредено, понастоящем сдружението е най-широкообхватно като членственост и представителност. Обединяват ни целите, посочени в чл.6 от Устава на САОСВ, а именно – създаване условия за обучение, повишаване квалификацията, създаване на реална конкурентноспособност на членовете ни, организиране на специализирани издания, експертни проучвания, организиране на специализирани образователни и езикови квалификационни курсове, международно сътрудничество и т.н.Считаме, че с оглед предвижданията на постъпилия на 04/07/2017г. и подлежащ на обсъждане в правната комисия на Народното събрание Законопроект  за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт /ЗИДЗСВ/, тези цели стават практически неосъществими и същността на нашето сдружаване, а и на сдружаването като основно конституционно право – се обезсмисля.Поради това бихме желали да представим основните си съображения в тази насока:
С разпоредбата на параграф 5 т. 2 от цитирания ЗИДЗСВ, се предвижда към сегашната редакция на чл. 358б да се създаде нова ал. 3 със следното съдържание: „източници на имуществото на организациите по ал.1 могат да бъдат само членски внос, имуществени вноски и дарения от техните членове. Не се допуска друго финансиране или предоставяне на имущество под каквато и да е била форма”.Считаме така формулираната редакция за противоконституционна - в нарушение на чл. 12 и чл. 44 от Основния закон и в нарушение на чл. 11 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/ и чл. чл. 12 и чл. 15 от Хартата за основните права на Европейския съюз, респ. противоконституционна и на основание  чл.5 ал. 4 КРБ.Още в своето Решение № 10 от 6.X.1994г. по конституционно дело. № 4/94г., Конституционният съд постановява, че „Правото на сдружаване е основно право на личността. Свободното му осъществяване е една от най-важните характеристики на правовата държава. Правото на сдружаване съчетава либералната идея за свободата на индивида с колективистичната идея за обединяване усилията на повече хора за постигане на определени цели.”.В прецитираното решение, КС подчертава също така, че член 12, ал. 1, според който "сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси", има стойност на конституционен принцип и затова е намерил място в глава първа на Конституцията "Основни начала". Член 44 с всичките свои три алинеи регулира правото на сдружаване като основно право на гражданите и затова мястото му е определено в едноименната глава на Конституцията”.И още – „Правото на сдружаване съчетава либералната идея за свободата на индивида с колективистичната идея за обединяване усилията на повече хора за постигане на определени цели”В друго свое Решение № 6 от 5.VI.1992 г. по конституционно дело. № 9/92 г. ,Конституционният съд определя легитимната намеса в правото на сдружаване „с оглед истинска воля за сдружаване, почиваща върху принципа на доброволността и върху общите цели”Тоест правото на сдружаване не може да възникне ако няма свободна воля и общи цели. Само като такова то може да бъде израз на свободното проявление на личността. Ограничавайки възможността за постигане на целите, настоящият ЗИДЗСВ  обезсмисля волята за сдружаване.Правото на сдружаване се лишава изцяло от смисъл и от полезен ефект, респ. нормите на чл.12, чл. 44 от КРБ и чл. 11 от ЕКПЧОС биха се обезсмислили напълно, ако бъдат отрязани всички възможности за постигане целите на сдружаването. Именно такъв абсолютен характер има предложеният параграф .5 т.2 от ЗИДЗСВ.Отново от практиката на КС следва, че „Държавата със закон може да ограничи дейността на някои сдружения. Ограниченията могат да бъдат налагани по съображения за стопанска целесъобразност, могат да бъдат екологически мотивирани и др., във всички случаи обаче те трябва да са конституционносъобразни. Това е възможният допустим предел на всякакви ограничения. Преценката трябва да бъде конкретна”.
Съгласно алинея 2 на член 11 от ЕКПЧОС, за да бъде допустима, намесата в правото на сдружаване, следва да отговаря на три конкретни изисквания, а именно: вмешателството да бъде предвидено в закона, да преследва легитимна цел, посочена в тази разпоредба и да бъде „необходимо в едно демократично общество“ за постигането на тази цел.Всъщност, решението от 9 юли 2013г. по делото Вона срещу Унгария, жалба № 35943/10, е единственото понастоящем, в което ЕСПЧ тълкува рестриктивно правото на сдружение, ясно мотивирайки акта си със съображението, че когато дейността се състои в разпространяване на расистки заплахи срещу определена група, сдружението може законно да бъде забранено, без това да противоречи на Европейската конвенция за правата на човека”.Извън това обаче, в цялостната своя юриспруденция, още от решението от 6.07.1977г. по делото Association X v Sweden, app. N 6094/73, т. 52, ЕСПЧ дефинира правото на сдружение като "общата способност на гражданите да членуват в сдружения, без намеса от страна на държавата, с оглед постигането на различни цели."Правото на свободно сдружаване е изрично посочено и във Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10.12.1948г., както и в Международния пакт за граждански и политически права - чл. 22, § 1.Право без средства за реализирането му не е право. То е имагинерно, илюзорно и лишено от същност и полезен ефект. Ограничавайки възможността на сдруженията да търсят и осигуряват финансиране на своите идеални цели, означава те никога да не могат да ги постигнат. И индивидуално пренесено на плоскостта на САОСВ – съдебните служители, получаващи сред най-ниските в цяла Европа възнаграждения, не могат, нито обективно, нито субективно да съберат чрез членски внос средства необходими за повишаване на квалификацията им чрез провеждане на тематични обучения /каквато е една от основните цели на сдружението/. Всъщност, пряка последица от текста на параграф.5 т.2 от процесният ЗИД е фактът, че ако даден служител иска повишаване на квилификацията си, той следва да самофинансира обучението си изцяло, в която хипотеза отпада както нуждата, така и възможността за сдружаване. По аналогиен начин стои въпроса и с всички останали заложени в дейността на САОСВ цели. Чрез посоченото изменение целите на САОСВ се свеждат не до желаното и необходимото за членовете, а до възможното. Както вие сами знаете, възнагражденията в публичния сектор, и в частност – тези на съдебните служители са далеч от необходимото. И много далеч от достатъчното за провеждане на сериозна професионално-обучителна квалификация, каквато отдавна е възприета в европейските стандарти на допълнително професионално обучение. Считаме, че така предложеното изменение всъщност ограничава не просто САОСВ, но лишава и органите на съдебната власт от възможността да имат постоянно развиващи и самоподготвящи се в отделни професионални аспекти служители. В този смисъл и съобразно заложеното в чл. 11 ал. 2 ЕКПЧОС условие – изменението е непропорционално на преследваната с него цел.Успоредно с това, липсата на индивидуален, диференциран подход спрямо отделните форми на сдружение и финансирането им, също отива отвъд преследваната легитимна цел. И докато за магистратите държавата е създала различни законови условия за независимост и макар и недостатъчна, то поне прилична финансова обезпеченост, позволяваща известни икономически рестрикции, то по отношение на съдебните служители такава държавна политика никога не е провеждана. Нито на ниво нормативен акт, нито дори на ниво дискусия. Общо казано – целите на едно сдружаване могат да бъдат синдикални, битови, духовни и образователни. В рамките на съдебната власт законът не допуска синдикална дейност, каквато единствено би могло да се осъществява донякъде без финансов ресурс. Всяка от другите цели се реализира на стопански принцип или поне изисква достъп до средства. В този смисъл нормата на чл. 12 от Конституцията, съгласно която  сдруженията на гражданите служат за защита на техните интереси, не просто е нарушена, а изцяло зачеркната. Сдруженията не могат по никакъв реален начин да служат за защита на интересите на съдебните служители.
На следващо място -процесното изменение е противоконституционно и на основание чл.6 ал.2 и чл. 8 от Върховния закон. Текстът на чл. 6 ал. 2 КРБ не допуска „ограничения на правата или привилегии, основани на лично и обществено положение”, като нормата на чл. 8 от Върховния закон постановява разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.Липсата на ограничение, подобно на настоящето по отношение на сдруженията на служителите в законодателната и изпълнителната власт, налага без допълнителен коментар извода за дискриминация, противоконституционност и нарушаване равенството на властите, посредством третиране служителите на съдебната власт далеч по-неблагоприятно от служителите на останалите две форми на държавна власт.Без излишни рефернции, с цел подкрепа на гореизложеното ще посочим само Решение № 21 от 14 ноември 1996 г. по к.д. № 19/96 г.  на Конституционният съд, в което се подчертава изискването за „строго спазване на конституционните принципи, между които е и принципът за равнопоставеност и независимост на законодателната, изпълнителната и съдебната власт”.В унитарната държава, каквато е България, всяка държавна власт се упражнява от и в името на народа. Разделението на властите е функционално с оглед специфичните компетенции и дейности. А работодател на всички бюджетни служители е държавата.  В този смисъл държавата няма право да дискриминира част от своите служители за сметка на други. В своето Решение от 10 юли 2008 г. по дело C 54/07, Сentrum voor gelijkheid van kansen en voor racismebestrijding срещу Firma Feryn NV, Съдът на ЕС експлицитно се произнася  относно задължението на работодателите да третират служителите си и кандидатите си за работа еднакво.Всъщност,юриспруденцията на СЕС в материята е изключително богата и въпроизвеждането и би обременило излишно вече дотук изложеното. Същественото за настоящия казус е липсата на обективно различие при упражняване правото на сдружение на служителите в различните власти, налагащо извода за дискриминационен и противоконституционен характер на различното третиране, което настоящият ЗИД въвежда.В заключение, но не на последно място, предлаганото изменение на ЗСВ е в пряка колизия и с текста на чл. 12 и чл. 15 от Хартата за основните права на европейският съюз, засягаща правото на сдружение, както и правото на свободно упражняване на професията, посредством въвеждане на ограничения на конституционно признати права, пряко разубеждаващи гражданите да упражняват професия в рамките на администрацията на съдебната власт.  С оглед изложеното, считаме, че текстът на параграф 5 т.2 от постъпилия на 04/07/2017г. и подлежащ на обсъждане в правната комисия на Народното събрание Законопроект за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт е протиконоституционен, в нарушение на съюзното законодателство, и на редица ратифицирани и обнародвани международни актове, по които България е страна. На последно място обаче - същото е и нецелесъобразно с оглед обществените отношения, тъй като лишава съдебната система от желанието, волята и амбицията на служителите и да бъдат подготвени, образовани и постоянно развиващи компетенциите си.